След като станах свидетел на този разговор тази сутрин, зачудих се на колко подобни "компютърджийски" случки съм бил свидетел досега.

Най-ранната за която си спомням беше в студентските ми години. Тогава известно време работех в интернет клуб в Габрово, където следвах. Всъщност там се случиха много забавни историйки, но за съжаление повечето вече са блед спомен и няма да мога да ги разкажа. Та един ден карам дневна смяна. Нямаше особено много клиенти и се размотавах в един-два чата да убия време. По едно време влиза един дядо и с втренчен поглед се насочва към мен. Изобщо имах чувството, че се опитва да ме забоде като с карфица за стената с този поглед.

- Добър ден!

- Добър ден!

- Виждам, че нямате цветя тук.

От опит знам, че това е мястото на което трябва да спра да разсъждавам и да се оставя на течението, пък тя ще се види накрая.

- Ами... Нямаме.

- Във вестникът пишеше, че кактусите спирали вредните лъчи на компютрите, та си помислих дали не искате да ви дам един кактус, понеже тука има много деца... Да не би да им стане нещо.

Да бе, да. Ей сега ще го взема. Пък де да знам, може да иска и да ми го продава.

- Ами съжалявам, ама за това трябва да говорите с шефовете, само те могат да вземат такива решения.

- А те къде са?

- Ами в Севлиево.

- Ама нека ви го донеса. Много е полезен.

- Благодаря много, ама аз не съм този който ги решава тези работи (наистина проблемът е на живот и смърт :).

- Ама във вестника пишеше...

- Съжалявам.

В този клуб поради някакво шантаво хрумване на шефовете имаше флопи само на един компютър – служебният. Ако някой клиент искаше да го ползва, давахме sharing. Останалите компютри си стояха с огромни дупки в кутиите на мястото на флопито и дечурлигата често пъхаха там всякакви боклуци. Един ден идва един клиент и пита може ли да ползва флопи. Отговорих му, че няма проблем, само да приключа с един клиент, който тъкмо си тръгваше. Човека седна на един компютър, извади от чантичката си една дискета и преди да успея да си отворя устата я метна в дупката за флопито. Първо беше много изненадан като чу как дискетката издрънча някъде на дъното на кутията. После се окопити и ме разпъна на кръст. Оказах се виновен, че не съм го предупредил, че не съм спестил пари от закуска, за да купя флопи и да го сложа там, за глобалното затопляне, май и за кризата с горивата. Всичко приключи след като взех една отверка, отворих му кутията, извадих му дискетата и той си замина, фучейки, че сме пълни некадърници в този клуб.

След време завърших, върнах се в Ловеч, където почти веднага постъпих на сегашната си месторабота. Оказа се, че в отдела в който започнах работа бяха закупили наскоро първият си компютър – една посредствена машина (Athlon 1500, GeForce 2 MX 400, 64 RAM). Използваше я една колежка, която работеше като технически сътрудник, т.е. машинописка. От останалите колеги някои имаха някаква представа що е то компютър в по-голям или по-малък смисъл, някои от тях се пробвали да правят нещо на него. Резултатът беше едно мазало на десктопа и в харда. Това добре, но шефът ни беше един пенсионер, който по принцип е инженер по образование, като всички нас, но цял живот е работил началник – началник цех, началник отдел, началник база. През осемдесетте години приказките му били все от рода „Прогрес!”, „Нови технологии!”, „Водещи технологии!”, докато с възрастта нещо рекло „Щрак!” в главата му и сега все още ги повтаря, смятайки, технологиите от преди 20 и 30 години за супер модерни. Затова не е чудно, че той възприе един обикновен компютър като някаква извънземна технология. Злите езици говореха, че няколко дена след като купили машината дошъл един германец. След като провели разговори с шефовете нашият с гордост го завел да му покаже компютъра. Човека от учтивост си затраял. Аз лично бях свидетел на една горда табелка от лист А4, окачена на вратата на стаята на колежката, на която с маркер беше написано „Компютърна зала”. Оказа се, че шефът много настоявал да сложи такава табела, въпреки протестите на колежката, която знаеше, че това е глупаво. Накрая тайно от нея той залепил въпросният лист, но той не се застоя там и един ден.

С този човек имах много спорове относно имейлите и тяхното ползване. Тъй като ги знаеше с името „поща”, той си мислеше, че имейлът е някаква комбинация между факс и поща. Не знам колко пъти ме е карал да му пиша някакво писмо, да му го разпечатам, да се подпише отдолу и чак след това да ми даде някакъв имейл адрес, за да го изпратя. Така и не успях да му обясня, че цялата тази хамалогия с разпечатването и подписването е излишна. Един ден просто го изчаках да ми издиктува каквото имаше, да ми даде адреса и без да го чакам да ме кара да разпечатвам изпратих писмото. Викам:

- Готово!

- Ама...Аз къде да се подпиша!

- Няма нужда, вече го изпратих.

Кратко размишление и след това:

- Аааа, ти си го вкарал направо в компютъра му. Добре тогава! - и повече не ме занимаваше с това.

След време ръководството реши да ни закупи още машини. Това добре, но те си нямаха много на идея какво може да прави един инженер с един компютър. По онова време масово се смяташе, че компютъра е подходящ за работа в офис, счетоводство, но на инженерите не е чак толкова необходим. Нямаше и кой да им го обясни както трябва. Нашият шеф им казваше, че ако има нещо за чертане „компютърът ще го начертае”. Думите „проектирам”, „конструирам” не се използваха, само „чертая”. Закупиха две доста добри конфигурации за времето си с което предизвикаха завист в някои други отдели. „Защо на тях им купуват, а на нас не?”, „На тях не са им нужни!” „Ще ги видим сега какво ще начертаят”.

Тъкмо бяха ни ги докарали и в завода цъфна екип на Канал 1 да снима филм за Ловеч и предприятията там. Единият от компютрите стоеше още в кашоните, а другия тъкмо го бяхме включили, но освен един гол Уиндоус друго нямаше. Няколко души от колегите и аз бяхме наоколо, когато звъни телефонът и секретарката съобщава:

- Телевизията идва към вас да снима. Шефовете казаха конструкторите да седят на компютъра и да чертаят.

След тази заповед стаята просто опустя. Всеки един от нас си намери работа в цеховете и не се върна до обяд.

Към края на годината се правеше инвентаризация. Компютрите се водеха на шефът на отдела ни. Един ден той дойде при мен с объркан поглед и един лист и вика:

- Помагай! От счетоводството ми дадоха този списък на компютрите при нас, но не мога да разбера кой къде е .

Погледнах листа и честно казано и аз се обърках. Как да не се сбърка човек като разбере, че трябва да търси:

1. Компютър 100 Ram
2. Компютър 120 Ram
3. Компютър 80 ГБ
4. Компютър „Филипс” и т.н.
   

Започнах да ги издирвам един по един, да проверявам конфигурациите им и да преценявам, коя си прилича с някоя от тези в списъка. Тези от рода 100 RAM ги оставях за накрая. Най-голям зор видях с компютъра „Филипс”. Отначало реших, че някой е намерил леснината и просто е написал марката на монитора. След обиколката из стаите обаче установих, че в нашият отдел няма монитор „Филипс” и никога не е имало. След втората обиколка обаче открих въпросната конфигурация. Оказа се, че тонколонките са „Филипс”.

След като приключихме с инвентаризацията направих един списък с правилно изписани конфигурациите на всички компютри в отдела, дадох го на шефа и реших, че всичко е оправено. Каква ми беше изненадата следващата година, когато той отново дойде със старият списък, при това вътре бяха добавени още междувременно закупени машини.

- Ама нали ви дадох миналата година списък с правилните имена! Къде да ги търся отново тия компютри със 100 рам?

- Ама това ми дадоха отсреща!

- Не отсреща, аз ви дадох списък миналата година.

- Кога си ми го давал? Нищо нямам при мен, само това е. Извинявай, че те карам, ама не им разбирам на компютрите, пък няма къде да им заковем табелки с инвентаризационните номера.

Ха, така, оставаше и да се опитат да коват по кутиите. Хайде отново цялата процедура, отново правене на списък, а на следващата година отново същата история. Е, този път вече бях на ръба на тотално изкрейзване, но комшията, който ми е колега също така реши проблема, като поръча лепенки с инвентаризационните номера отнякъде. Сега чакам да дойде краят на годината и да видя какво ще ме накарат да търся.

Периодично при нас пристигат разни други колеги, които искат да им запишем примерно AutoCad и ни носят една дискета за това. Остават изумени като разберат, че няма да стане. Някои от тях така и не разбраха разликите между носителите. Както тази сутрин някои смятат CD-то и DVD-то за едно и също, само дето едното е „по-голямо”.

Други пък малко са поразбрали вече за това тайнствено нещо компютрите и понякога се пробват да говорят със специфични термини, без да знаят обаче какво точно значат. Един колега смята, че сървър е сграда от рода на пощата, а вътре освен останалите работещи има и специално назначен човек, който си записва на тефтерче в кои сайтове се ровим, спира ни интернета и прочие. Друг пък постояно нарича CD-тата и DVD-тата касети – „Пъхни касетата в компютъра”, „Запиши ми тая касета”... Шефът ни пък така и не се научи да произнася правилно AutoCad, ами му вика Автокад. Не е някакъв проблем, ако си беше само за вътрешна консумация, но когато го изтърси пред външни хора и ония вземат, че стиснат устни, а лицата им започват да приличат на светофар. Хубавото е, че постепенно тези стават все по-малко. Лошото е, че започват вече да се случват вече по-кофти неща, тъй като някои хора едва-едва научили се да включват и изключват компютрите вече имат твърде голямо самочувствие и правят какви ли не идиотщини. Ама ще видим къде ще му излезе края :)

Имам 2 поста по темата, но са далеч по-безобидни от твоите колеги :D

В първата ми работа - правех сайта на едни типове, които проектираха трафопостове. Е там бяха около 50 годишни проектанти (това през 2000г), които що-годе се оправяха с autocad, обаче пък имаха страшен талант да набутват по 2 дискети във флопито и се мъчеха да наврат дискети и в единствения CD-ROМ в офиса :D

Ами да чел съм ги. Поста за забилата мишка много ме разсмя тогава. Горе-долу ситуацията беше същата и тук. Само, че нещата както казах започнаха да стават страшни. Един колега постоянно има навика да действа на метода "проба-грешка". Не само с компютрите, а изобщо. Същият си е втълпил, че най-добрият софтуер го правят руснаците и понеже ингилизкият не го знае, инсталира на единия комп Уиндоус на руски, вместо речник ползва Сократ и е напълнил половината хард с всякакъв руски софтуер за какво ли не. Обяснението е, че така повече разбирал съобщенията и менютата. Изобщо не мога да го убедя в обратното. Резултатът - през 2 месеца компа се скапва, а иначе едва-едва върви. Аз почти не сядам на него, а съм ги оставил да си играят с другия колега (оня със сървъра) и да правят каквото искат. Обаче - всеки знае, че те нищо не разбират, а аз съм тоя дето ноу се прави, че разбира. Като се омаже нещо познай кой е виновен...

Същото положението на компа на баща ми - яко всичко на руски, Сократ, някакъв windows самоделка на руски и после що ли все забива. Според него и антивирусните са пълна глупост и не ги ползва :D

Иронията е, че нашият и руският не го знае, а за компютърните термини пък да не говорим. Обяснявам му сто пъти, че там всеки се прави на преводач и една и съща команда може да се види преведена по пет начина - все едно говоря на стената. Щом буквите са на кирилица, значи му разбираме. Аз съм си взел на работа един стар руско-български речник от годините, когато баба ми беше учителка. Мине се, не мине време и "Я, Цецо, виж в речника това какво означава" :)
Да не говорим, че постоянно търси кракове из разни руски сайтове, щото те нали са най-големите кракери и компа му е пълен с бацили :)